“Ние с теб трябва да преодолеем горчиво-киселите си прояви на високомерие, Да се вгледаме в душите на пишещите люде, да намерим искрата на простичката доброта, скрита зад маската на малоумни неграмотници.
Високомерие, каза той, много добра дума, много по-точна от “елитарност”, която обикновено използвам за себе си. Права си - мъничкото усилие, което сме положили, за да бъдем образовани и грамотни, не ни дават изконното право да се държим с тези, които ги мързи да дишат, все едно са втора ръка хора.”
Изконно..То е по-скоро осиновено. Решаваме да си вземем това Право през уикенда или след работа.. Да го поглезим, да го изведем по магазините, да му купим шоколад. Показваме го гордо пред познати и непознати. И като задоволим клетото си его, носещо скрити високи платформи, го връщаме в Дома на изоставените Права… Да си живурка с останалите “сирачета” и да очаква незадоволените си осиновители да го приютят за малко. Правото си води дневник, чуди се с какво е заслужило да живее като плюшена играчка или кученцето на Парис Хилтън… Събира злоба и чака с притаен дъх. Ние да му дадем подиум в “Кой е по-по-най”, за да изрецитира злъчните ни помисли. Снимаме го с видеокамера и се хилим самодоволно… Нашата скъпа рожба. Какви сме благодетели, да осиновим нежеланата “издънка” и да я приемем за своя.